Премина през малката гара в едната посока. После в другата. Седна на пейката.  В края на сградата имаше автомат за бира. Не изпращаше никого. И не посрещаше. Обичаше да идва тук. Влакчета пристигаха, заминаваха.Слизаха и се качваха хора.  Някои бързаха. Представяше си , че лицата им са професии. Все едно играеше игра със себе си. Почти никога не губеше. Но това не го караше да се чувства победител.
 И той беше пътувал с влак. Отдавна. Беше излъгал , че влакът тръгва по- рано. Отиде сам до гарата. В чантата му имаше сандвич и бира. Седна на перона. Краката му висяха и той ги размаха като дете.    Бръкна в чантата и извади бирата. Отпи. Беше ясен залез. От онези , които не предлагат неповторими гледки. Когато  се чудиш дали изобщо нещо помръдва. Но му харесваше. Не изпитваше нужда от неповторимости. Искаше да е сам.
 Онякъде се появиха цигани. Семейство, семейства... При тях човек никога не знае... Възрастните казаха нещо на децата и ги отпратиха. Малчуганите се втурнаха из перона и щом видеха човек, го заговаряха. Той беше встрани от самата гара, но по жестовете на хората разбра , че децата просят. Някои гонеха хлапетата, други пускаха монети в шепите им. Той пак отпи. Бръкна в джобовете си. Изрови някакви дребни. Помисли , че ще дойде и неговия ред - трябвяше да е готов .
  Изведнъж децата се струпаха на едно място. Преброиха събраното и се втурнаха по посока на старите цигани. Вече приближаваха. Той се изправи. Отвори ръката си и зачака малките.  Тичаха  с диви писъци и веещи се парцаливи дрешки. Стигнаха до него. И го подминаха. Ръката му увисна. Все едно не го бяха видели. Не разбираше. Едно съвсем малко и леко накуцващо момченце последно догонваше другите.Той го спря.
 - Ето - показа  монетите в шепата си и понечи да ги изсипе в ръчичката
 - Не, чичо, не ги ща - отвъра хлапето и леко се отдръпна.
 - Защо?
 - Не земаме от такива, тате не дава.
 - Защо...
 - Не знам бе чичо, тате не дава...
 Детето се затича нататък , доколкото недъга му пзволяваше....
 Той се наведе. Изведнъж се сети.
 - Имам сандвич - извика след детето.
 То не се обърна. Тичаше, все едно бяга от него.
 Отпусна се на перона и загледа сандвича. Потърси бирата. Не я намери. Погледна. Децата , тичайки я бяха съборили и тя се бе изляла. Какво от това. Не искаха парите му, не искаха сандвича...Не искаха нищо от него. Дори циганите.
 Наближаваше време за влака. Никой не го изпращаше. И никой нямаше да го посрещне. Беше ли нужен.... 

 Сега седеше не пейката на малката гара и не се сети защо си спомни точно тази случка. Влакчето дойде. Слязоха и се качиха хора. Той бръкна в джобовете си. Извади няколко монети, отиде до автомата , взе си бира и я изпи на един дъх. Нямаше за кого да я пази . Или на кого да я занесе. Тръгна към центъра на града. След няколко преки групичка от 15-16 годишни подтичваха и си пдаваха топка.
 - Ей, имаш ли пари? - подвикна един от младежите.
Той се обърна. Да, на него говореше.
 - Да, ти, имаш ли пари?
 - Не.
 - Момчета, и тоя не става - подвикна момчето на приятелите си.
  И му се прииска да не беше купувал бирата...