Беше седнал срещу малкия фонтан. Наоколо се разхождаха хора. Някои явно туристи, защото хвърляха монети във фонтана. Беше облачно и небето току проронваше някоя капка. Пред него застанаха две деца и пуснаха на земята няколко монети. Дребни монети. Той ги погледна , но не ги взе. Не беше седнал затова там. Почиваше си. Проследи децата с поглед. Те изтичаха до родителите си и го посочиха. Майките им ги помилваха по главичките. Досети се за разговора им. Възрастните явно поущряваха децата си за проявеното благородство. Наведе очи надолу. Знаеше прекрасно как изглежда. Но се заоглежда без да се движи. Обувките му отдавна не ставаха за носене. Единият крачол беше раздърпан и висяха конци от него. Маншетите на ръкавите бяха протрити. Разбра реакцията на децата.
Взе монетите. Подхвърли ги в ръката си. И небето пак пророни капка. Стисна юмрука си и монетите прозвъняха. Погледна пак към децата. Те вече си играеха с друго. Децата бързо забравят. Или така им се иска да си мислим... Умни деца.
Тръгна към отсрещния магазин. На тротоара пред магазина седеше старец. В краката му се мъдреше шапка. Той подхвърли монетите... За какво му бяха? Не беше там за това.
-Видях те – каза старецът.
-Какво сте видял? - обърна се изненадан той.
-Видях какво направи – изхлипа човекът – но и ти имаш нужда.
-Не, нямам.
Опита се да продължи пътя си. Сети се за децата. Обърна се да ги погледне. Те още бяха там. Играеха си. Някога и той искаше да има деца. Беше си представял как ще седи в дървен стол до масата, а те ще си играят на пода. Щеше да бърка в джобовете си и да им дава дребни за бонбони... Все още тази мисъл го караше да се усмихва. Но нямаше деца. Имаше представата за тях и това го караше да се усмихва. С времето се бе научил да мисли , че няма да има нищо. И вече все по-малко го болеше от това.
-Хубави са , нали? - обади се старецът и посочи децата.
-Да, много са хубави.
-Ти имаш ли? - попита пак възрастния човек.
-Не. Нямах време.
-Винаги има време...
-Да, господине...
Не му се обясняваше. Нямаше нужда, нямаше смисъл... Пое по уличката. Единственото му желание бе да се махне от тук, от този фонтан. Да повърви, да спре да вижда децата. Да спре да чува стария господин. Да спре да усеща нечие присъствие до масата , която не притежава... Но хората не притежават способността да бягат от себе си.
Те бягат само от неосъществените си желания.
Стигна до мостчето. Свря се под него. Загърна се с избелялото си яке. Присви колене до тялото си и зачака времето да се оправи. Подпря буза в скръстените си лакти и загледа угасващите светлини. „ Ще постоя за малко тук и ще тръгна. Само да се посгрея. Само да преминат облаците.“

Когато след около час беше готов за път, осъзна , че е изкарал една дрямка. Две хлапета стояха срещу него и го гледаха. Пуснаха някакви монети на земята и продължиха да го гледат. Той погледна монетите. После потърси с поглед магазина отсреща. Там нямаше никого. Взе монетите, подхвърли ги в дланта си и ги подаде на децата.
- Купете си бонбони...