Постинг
18.11.2008 23:30 -
пролог
Седеше, подпрял глава на юмруците си и му се прииска да удари нещо. Удари кучето. Някакъв помияр. Не го удари много силно- все пак беше му останало малко от онази смотана състрадателност...Кучето изскимтя, отдалечи се, после се върна и пак подпря глава на бедрото му. И двамата се надяваха. Кучето - че човекът няма да го удари повторно, човекът - че и кучето ще се махне най-сетне...Всички се бяха махнали. Всички бяха поели. Само той седеше вече толкова време подпрял глава на юмруците си, без да очаква нечие завръщане. С единствената надежда да се махне и този ненужен помияр...
Докато мисълта му лъкатушеше из някакви нейни лабиринти, той стана много бързо.
Прекоси уличката и се затича по тротоара. Кучето , в началото малко стреснато, изскимтя, но после го последва. То разбира се не знаеше за къде са се разбързали.
Тичаха така две, три, десет преки. Стигнаха до мостчето. Тук рядко успяваха да се разминат две коли, толкова тясно беше. А когато преминаваха и пешеходци, се налагаше да се изчакват. Човекът спря запъхтян, облакъти се на парапета и започна да плюе в реката. Плюше и гледаше. След като повтори това многократно, устата му пресъхна и вече трябваше все повече време , за да събере слюнка. Кучето беше седнало и го гледаше. Човекът се обърна към него и пак го удари. И пак не чак толкова силно - смотаната състрадателност... Този път кучето само се наведе и спря да го гледа.
Тогава, когато всичко изглеждаше крайно отекчително, човекът много бързо прекрачи парапета и скочи.
Кучето все още стоеше наведено - то единствено не беше пожелало да се махне...
Но човекът се беше махнал. Вече...
Докато мисълта му лъкатушеше из някакви нейни лабиринти, той стана много бързо.
Прекоси уличката и се затича по тротоара. Кучето , в началото малко стреснато, изскимтя, но после го последва. То разбира се не знаеше за къде са се разбързали.
Тичаха така две, три, десет преки. Стигнаха до мостчето. Тук рядко успяваха да се разминат две коли, толкова тясно беше. А когато преминаваха и пешеходци, се налагаше да се изчакват. Човекът спря запъхтян, облакъти се на парапета и започна да плюе в реката. Плюше и гледаше. След като повтори това многократно, устата му пресъхна и вече трябваше все повече време , за да събере слюнка. Кучето беше седнало и го гледаше. Човекът се обърна към него и пак го удари. И пак не чак толкова силно - смотаната състрадателност... Този път кучето само се наведе и спря да го гледа.
Тогава, когато всичко изглеждаше крайно отекчително, човекът много бързо прекрачи парапета и скочи.
Кучето все още стоеше наведено - то единствено не беше пожелало да се махне...
Но човекът се беше махнал. Вече...
Няма коментари
