Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.11.2008 23:36 - ХХХV глава
Автор: maskara Категория: Други   
Прочетен: 1991 Коментари: 1 Гласове:
0



Каква нощ беше само... Непознати танцуваха и се усмихваха. Деца крещяха в страх , че не виждат за миг родителите си. И как се озаряваха личицата им в следващия, когато ги зърваха... Балони, пъстрота... Слънцето не залезе до късно...
Беше се подпрял на някакъв уличен стълб и не искаше да забрави. Искаше всичко да остане в главата му. Непроменено. Но знаеше , че с утрото картините ще почнат да бледнеят. След седмица ще се окаже , че помни само отделни сцени... И накрая ще се сеща все по-рядко. Каква ужасна неспособност.
Но помнеше друга нощ.
Прибираше се към мостчето. Всички магазини бяха затворени. По улиците почти нямаше хора. Закъснели коли с подпийнали пасажери. Тук там някоя работеща улична лампа.... Сумрак. Тогава работеше при обущаря. Беше почтен господин и му плащаше редовно. Тази вечер имаше доста поръчки и поработиха до късно. Когато си тръгваше вече обущарят се обърна и му каза:
- Закъсняхме. Утре ела половин час по-късно.
- Багодаря- каза той.
- Нали знаеш къде са парите- почти прошепна обущарят- вземи си надницата от там.
- Добре.
Отиде до малкото шкафче и взе точно толкова , колкото му се полагах за деня.Не бяха много. Но стигаха и да пести. Стигаха или той бе решил да пести? Искаше да си купи дюшек. Беше виждал такива. Когато се прибираше , поглеждаше през прозорците на къщите. Интересно му беше. Някои слагаха масата за вечеря, други се караха, трети целува жените и децата си за лека нощ...Беше видял дама , която постила чаршафи на легло. Доиска му се и той да има. И реши да пести. Не за легло. За дюшек. Човек трябва да знае колко може. И да иска да може повече. Той можеше само за дюшек.
Но това не го караше да се чувства различен. Хората го караха да си чувства така.
Наметна дрехата си и понечи да си тръгне. Обущарят го погледна изпод очилата си и каза:
- Колко взе?
- Колкото всеки път- повдигна рамене той.
- Вземи още 10.
- Няма дребни , господине. Само банкноти са останали.
Обущарят- дребен мъж на преклонна възраст, стана , бръна в джоба си и извади сумата на монети.
- Ето.
- Защо? Нали и днес е като всеки друг ден?
- Закъсняхме много. Теб сигурно те чакат. Вземи!
- Благодаря!
Никой не го чакаше, но взе парите.
Тръгна си. Утре пак щеше да дойде и да изработи надницата си. Но тази нощ беше доволен- беше изкарал с 10 повече.Вървеше и дори се усети , че тананика. Изведнъж бръкна в джобовете си и напипа дупки. Спря. Не усети монетите. Снегът под краката му скърцаше. Лампите премигваха. Къде бяха монетите? За миг се изплаши. Може би не ги бе взел?! Не, не беше това. Никога не пропускаше. Върна всяка секунда през главата си. Всичко си беше наред. Човекът му беше платил. Мина една кола. Хората му подсвирнаха. По пътя имаше коловоз от вледенен сняг и колата се подхлъзна.
Но той видя , че от фаровете пътя се осветява. Върна се назад. Гледаше утъпкания сняг и търсеше парите си. Не бяха малко. Бяха с 10 повече. С 10 повече за дюшек. Реши да чака друга кола. Може би тя щеше да хвърли по- голяма светлина и да ги намери. Може би. Хората вярват в "Може би".
Мина половин час. Друга кола не мина. Още десет минути. Още пет. Нищо. Накрая му мина налудничавата идея да не се прибира. Щеше да чака. Щеше да търси цяла нощ. Това бяха неговите пари. А не можеше да си позволи да ги изгуби. Започна да рови. Всяка крачка назад. Сантиметър по сантиметър. В тъмното.
Стори му се , че вижда силуета на обущаря. Далеч. Той беше семеен .Какво щеше да прави по това време на улицата? Сторило му се е.
Мина друга кола. Нищо не видя. Ръцете му вече не усещаха. Веждите му се бяха заскрежили. Ушите му бучаха. Но той трескаво риеше снега и търсеше. Каквото и да изгубиш, губиш част от себе си. Продължаваше да рови и усети, че е потен. Как така ? В този студ? Седна на земята.Подпря натежалата си глава на дланите си. Отдавна трябваше да зашие тези джобове. Беше положил толкова труд. Но най- важното бе , че тази вечер му бяха платили повече. Бяха го оценили.
Понталоните му се намокриха. Той стана, изтупа снега от дрехите си. Огледа се. Намери някакъв найлон и няколко къса хартия. Положи ги на земята. Точно там , където мислеше , че са монетите и легна. Никой нямаше да му вземе нещо негово.
На другата сутрин се събуди премръзнал и почти ням. Бързо, доколкото можеше се пооправи и започна да търси. Намери 3-4 монети и ги прибра. Неговите.Трябваше вече да е на работа. Вървеше към обущаря и влачеше краката си по пътя. Ако не намери парите си по пътя , поне да не ги намери друг.
-Здравейте, господине- каза той.
- Здравей, момче.
- Малко закъснях.
- Не си. Навреме идваш. Но трябва да ти кажа нещо.
Сигурно щеше да го изгони. Обущарят беше добър човек, а той закъсня...
- Вчера си забравил надницата си на масата, момче. Толкова много ли ти плащам- засмя се човекът.


Защо ли помнеше нощта с монетие?. Когато тази, сега бе преситена с балони и пъстрота....Изправи се, изпъна дрехата си надолу, бръкна в джобовете си и тръгна сред шумната тълпа.



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. svetaemoi - Не си права:(((
19.11.2008 13:02
Знаеш,че ми липсва търпение.А знаеш ли колко време ще ми трябва да разлистя всички глави?
И защо казват,че доброто се помни по-дълго?Помниш ли?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: maskara
Категория: Други
Прочетен: 39274
Постинги: 23
Коментари: 6
Гласове: 67
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031